А можеше..
Седя си аз на дървения под и пуша.
Отпивам бавно от бутилката с червена течност.
И пиша стихове.
Целувам го по устните
излива се у мене цяла вечност.
И той е нежен,русоляв
и мил.
Смирен,
потропва устремено по свойта тарамбука
и е пил.
Седим си в тъмнината бледна,
от свещица плахо озарена.
Създавам разкази,романи,
пищя и дърпам кичурите си коса-на кок срогичко прибрани.
А той край мен окултен,див и може би езичен
върти се в транс.
Обичан вероятно,а също и далечен и безличен,
сеещ разруха,отвращение и страх.
Прегръщам го-опиянена
от вълнение и лепкав прах.
Тогава от прозореца връхлита
студен и шумен
бурен,неуморен,зъл
вихърът свиреп
мощен,лют и подъл.
Свещите угасват.
Само лек,удобен
трясък от ветрец у нас се стеле.
Весел и потаен,той с ударите
кожени влудено пее.
Моля те,не си отивай още.
Само ти остана.
Въпреки че си от мене миг създаден.
Въпреки че си от мене приказка презряна.