Бродим в парка на вечността. А пазачът тихо просъсква "Затваряме скоро". И все ще се връщаме към гроба, който така и не посетихме. Дъхът, който пестихме. Вината, които не изпихме. Страстта, която не споделихме. В градината на живота листата на дърветата са бели от страх. Цветята вехнат,прецъфтели от несбъднати мечти. Във кладенеца плуват кораби, които откарват далеч от нас нашите съдби. Безумно жълта е тревата от прекършена любов. С коса в ръката, полята да убия съм готов.

Да можеш да поставиш преграда
към своята забрава  -
това е най-голямата
награда.

you're a fuckin genius! :) Особено последното. Не се бях сетила дори.