Постинг
07.10.2010 16:22 -
Пристанище
Реклами на матраци.
Големи, удобни матраци.
Матраци, които приемат фолмата на тялото ти.
Но просто матраци.
Ти пак оставаш сам на матрака.
Матракът не създава онова нежно човешко същество до теб,
което мечтаеш да прегръщаш цяла нощ или ден,
докато лежиш на матрака.
Фалш след фалш.
За любов повече не мога да пиша.
Може би никога не съм обичала.
Може би само себе си обичам.
А може никой никога дори и себе си да не може да обича.
По течението, по течението!
Но няма течение.
Това е блатото на живота.
Всичко е в застой.
Цели вселени от чувства избухват,
гръмко в главата ти,
докато ти просто си седиш на някоя пейка.
Фантазии от нови светове, хора и създания,
се пръскат в ума ти, а ти просто чакаш автобуса.
Толкова много свикнах.
Никога няма да се измъкна от този град.
Не знам.
Може би ме е страх.
Това е домът ми.
Всяко място - градина, пейка, двор, театър, кафене, бар, кръчма, квартал -
всичко това е вкъщи.
Как се откъсваш?
Как хората успяват да загърбят всичко и да започнат отначало?
Аз защо не мога?
Някой да натисне бутона "ТРЕВОГА"! и да хукнем всички с вятъра,
който надалеч ще ни отвее.
Да хвръкнем като птици към чуждите земи.
Да ни изхвърли корабът на някой остров най-различен от всичко досега.
Остава само някаква приятна, лека, гъделичкаща
умора.
Големи, удобни матраци.
Матраци, които приемат фолмата на тялото ти.
Но просто матраци.
Ти пак оставаш сам на матрака.
Матракът не създава онова нежно човешко същество до теб,
което мечтаеш да прегръщаш цяла нощ или ден,
докато лежиш на матрака.
Фалш след фалш.
За любов повече не мога да пиша.
Може би никога не съм обичала.
Може би само себе си обичам.
А може никой никога дори и себе си да не може да обича.
По течението, по течението!
Но няма течение.
Това е блатото на живота.
Всичко е в застой.
Цели вселени от чувства избухват,
гръмко в главата ти,
докато ти просто си седиш на някоя пейка.
Фантазии от нови светове, хора и създания,
се пръскат в ума ти, а ти просто чакаш автобуса.
Толкова много свикнах.
Никога няма да се измъкна от този град.
Не знам.
Може би ме е страх.
Това е домът ми.
Всяко място - градина, пейка, двор, театър, кафене, бар, кръчма, квартал -
всичко това е вкъщи.
Как се откъсваш?
Как хората успяват да загърбят всичко и да започнат отначало?
Аз защо не мога?
Някой да натисне бутона "ТРЕВОГА"! и да хукнем всички с вятъра,
който надалеч ще ни отвее.
Да хвръкнем като птици към чуждите земи.
Да ни изхвърли корабът на някой остров най-различен от всичко досега.
Остава само някаква приятна, лека, гъделичкаща
умора.
и ще го кажа пак - смисъл скрит във умората.
може би хората не загърбват всичко,може би просто никога не ги е интересувало и не им е харесвало това "всичко"...
цитирайможе би хората не загърбват всичко,може би просто никога не ги е интересувало и не им е харесвало това "всичко"...