Как искам да съм ей толкова мъничка
да броя, да тичам,
да играя на криеница
с болка бавно преминаваща
от някаква раничка.

а сега имам кръвоизлив
от повръщане
и взрив от поглъщане
на информация
и деформация
мозъчна
от липса на разбиране
и на демокрация.

мама спря да ме нарича
слънчице мое
и някак отрича
че ме обича.

и не мога сякаш вече
не издържам
да не ми разказват приказката
за мама меца
и малкото мече.

писна ми да удържам
на бури и ветрове

искам някой да ме прегърне
и да ми каже
хей, дете, ела
и да ме хване силно,
да ме преобърне
с ръце да ме поеме
и с обич
раменете ми крехки да
обгърне.

ще кажете
да не би да си на четирийсет.

не съм, но някак
чувствам, че светът
преобръща се и шепне само
СКРИЙ СЕ!

а аз така отчаяно копнея
наволя да крещя
да пея.

да тичам сред полята,
за нищо да не мисля
и с небосфора да се слея.
да падам, да плача,
да се смея.
пред света незнаен
аз да онемея.

тепърва да се уча
да търся,
да се боря
знания да бозая
и да суча.

но няма.
пораснах май
и търся само мама
а единствен пред мен
стои той- Край.